Аврелий Августин Блажени (13 ноември 354 – 28 август 430) е

Аврелий Августин Блажени  (13 ноември 354 – 28 август 430) е една от най-важните персони в развиването на западното християнство. В римокатолицизма той е светец и Отец на Църквата, както и патрон на Августинския отшелнически медал.

Редица философи и теолози са повлияни от учението му, а неговите творби (включително и „ Изповеди “ – неведнъж считано за първата западна автобиография) към момента се изследват и четат. 

Дълго след смутовете и безредията на африканската си младост, прекарана в проучване на реторика измежду градските удоволствия на Картаген, свети Августин си напомня, извиква загатна за кражбата, която е направил като дете в компанията на няколко приятели по време на общата им игра след среднощ.

Близо до лозята на татко му имало крушово дърво, чиито плодове към момента не били узрели. Подтиквани от удоволствието да унищожават, те съборили дървото, разпилели крушите с насладата да атакуват това, което е неразрешено, оставяйки се да бъдат завладени от беса на заличаването и даже търсейки удовлетворение в самия позор от сходна пакост.

Как да се изясни структурата на такова ненадейно извращение, на каквото не било способно никое животно? Как обаче да си разбираем още, че ние си спомняме за това, към този момент остарели, с възприятието на разкайване, примесено със загатна за лозята и градините на нашите татковци?

Извършеното зло е едно нещо. Да си го напомним и изповядаме е нещо друго и то изисква да осъзнаем какво се е случило, какво би било неприемливо да подминем. Така свети Августин прави явна самата мистерия на времето, което макар избледняването за резервира в угризенията…

Доколкото влизат в опита на загатна и прошката, Изповедите е трябвало належащо да се сблъскат с коренния темперамент на времето и сегашното, от което то е изтъкано. Унищожените от дълго време круши към този момент не съществуват! Те обаче остават отпечатани в мен надалеч по-живо от тези, които съм изял на драго сърце след щедро ястие.

Най-разрушителните жестове се резервират напълно в реда на разкаянието. Какво става тогава с времето на нашите разкаяния? Дали тогава не е трябвало да бъде претърпяна тежестта на грешката и на прегрешението, с цел да има въобще припомняне?

В момента, в който желая да го изговоря, да го отнеса в езика, времето към този момент е произнесено в дискурс, който минава и отлита. В края на поемата, която можем да му посветим, началото към този момент е погълнато в предишното. Думата, произнесена в този момент, към този момент я няма. Миналото не принадлежи повече фактически на съществуването. Бъдещето от своя страна още не съществува. Онзи, който се изповядва, е непрестанно уловен сред излиняващото минало и бъдеще, което заплашва да не се реализира.

Но къде съществуват предишното и бъдещето? Несъмнено на никое място! Въпреки това аз владея вътрешно схващане за тях, без което не бих могъл даже да завърша изречението, което съм почнал да произнасям, забравяйки какво съм желал да кажа…

Където и да са, измеренията на предишното и сегашното ме съпътстват. Те към момента са тук, чувствам ги към мен като сенки. Миналото не е в действителност минало за оня, който може да се разкае. То остава в него, съпровождайки го под формата на скрупули.

Бъдещето се оставя да бъда отгатнато, предусетено и предварено през всичките ни живи планове, които са ни подтикнали към прошката и изкуплението. В реалност, предишното и бъдещето са вписани в сегашното и следите им са непрекъснато незиличими с помощта на желанието за изповед и разкайване.

За оня, който не е движен от тази религия, за оня, който се отвръща от доверяването си на Бога, предишното и сегашното са като две бездни, които разяждат сегашното.

Живот, който от вътрешната страна не би могъл да задържи никакъв спомен, би бил живот съвсем на животно. Нехайното настояще на живот, който не изпитва скрупули и не влиза във вътрешен разговор с другия, сегашното на живот без действително наличие в себе си и без устременост към Бога – такова настояще чезне във всеки отминаващ момент. 

Най-скотския миг – на ситото животно, което спи, няма протяжност, тъй като няма интенция. Неговото настояще е неуместно и лимитирано, умряло още щом е изчезнала заинтересуваността на глада. Мигът „ в този момент “ на животното е към този момент погубен, отвън всякакво безпокойствие. Обратно, посредством това, коеот прави изповедта, индивидът дава на сегашното си невероятна компактност. Той обтяга сегашното посредством някакъв ярък кръг, посредством паметта за това, което преди малко е станало, и предусещането на бъдещите събития.

Вместо да живее в мига на животните, момент стеснен като нишка, човешкото настояще се раздвижва, опъва се и се разпуска, обгръща цели епохи, надарявайки забележителни и далечни неща с привилегията да бъдат запомнени. Доколкото се разкайва, човек подема отначало целия си живот в простора, отворен от изповедта и автобиографията, под която неговото настояще нараства допустимо най-широко, вместо да се стеснява върху изплъзващата се точка на мига, изоставяна от устрема още щом стартира храносмилането.

От тогавашния бяс, унищожил крушите в бащината градина, се надига песента на разкаяние, което дава на света силата да бъде още тук, да остава тук, поверен на сегашното, което разцъфтява оттатък своето време, обкръжено от ореола на паметта за предишното и въображението за бъдещето, тъй че всички обстоятелства и жестове на нашето битие да могат да се впишат в един живот, в една всеобщност.

Такъв живот обаче може да разгърне само душата, обтегната и разширена от грижата за живота.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още: По-лошо е да се радваш на покварата, в сравнение с да те боли от развалата – АВГУСТИН БЛАЖЕНИ